Галене, чукане, целуване. За това съм създадена. Може да се събуждам под палма или в скромна къща, в хамак или легло от слонови костички. Това няма да промени предназначението ми. Нищо няма да го промени. Ако бях на мястото си, с този, с който виждам смисъл да съм там, сигурно щях да съм кротка. Да се излежавам до 10. Да се мотая цял ден по бельо. Да гледам цветя на терасата, а като ми писнат и котките - да му родя пет деца и да избирам дрешки на ягодки и малинки.
Когато не съм на мястото си, постигам всичко, което се е подредило на по-долните ми нива, след "галене, чукане, целуване". Развивам дори талантите, които само аз си забелязвам. Не мога да съм нищо повече от самовгледана и егоистична. Или пък алтруистична, но с елементи на кучка. Защото така се забавлявам и се хвърлям в експерименти.
Когато изпълнявам предназначението си, нямам личност. Отразявам, в мен се отразяват. Ако него го няма, съм всичко, което мога да бъда. Последно, кое искам?

Ако хапваш - не чети нататък

Ако все пак ядете - продължавате на своя отговорност.

Имате ли гнусни колеги? Аз да. Жената вони на спарено, вместо да говори - квичи и диша като дарт вейдър. Какво повече да кажа, освен, че е ужасно досадна и ми иде насилие да й причиня, но ме е гнус. Та със същата жена се наложи да делим един телефон. Днес забелязах, че нещото, наречено колежка, оставя и следи. На цифрата "9" - най-използваната явно, има едно приятно сиво оттенъче. Сладурско, си казвам аз. Вече няма да го пипам този телефон, ще звъня от мобилния. Може тази жена да е вид биологическо оръжие.

Денят дойде и си замина. Видях човекът, който преди време ми разби личната поща, смени ми паролата на старото icq и реши, че може да ми изкарва акъла със заплашителни мейли как ще публикува личнита ми информация, която е набарал там. Оказа се, че е работил в моята фирма и понеже има достъп до компютъра ми ми е видял паролата. И я е използвал по най-тъпия възможен начин. Ако изобщо има умен начин да бъркаш в личните неща на някого. Не ми се разказва цялата история, но когато разбрахме койе, той обяснил, че съм била много важна, защото не съм искала да пия бира с него и затова искал да ми даде да се разбера.
Винаги съм си мисела, че ако го видя, ще му се нахвърля с ритници. Дори в момента, докато пиша, усещам как още съм бясна. Спомням си как звънях на Искър, з да ми смени паролата на блога от домашния си компютър, за да няма следи в служебния. Знаех си, че ще го видя кокога пак този човек случайно, защото междувременно той беше напуснал фирмата. Когато го засякох в подлеза на Орлов мост обаче не отидох да го наритам. Усетих само как минах покрай него, изсъсках му "нещастник" и си продължих, мразейки го. Нищо особено, след това направих всичко възможно, за да се успокоя. Това, което ме накара да се кротна, беше мисълта, че него природата го е наказала достатъчно. С идиотизъм. Пък и аз не бих се била по улиците, вече съм минала отдавна тази възраст.

След като преди време си обещах да неизпускам пролетта за нищо на света, сега я гледам всеки ден. Как се появява и развива, избуява и угасва, за да се прероди в лято.
Пролетта започва от джанката пред работата ми. Тя е малка, крехка и плътно прилепена до една кооперация сталински тип. Винаги на нея виждам първите бели цветчета за годината. Странно е как един и същи клон се огрява от слънцето и винаги той успява да цъфне.
В момента гледам как пролетта бушува, а дъждът я мокри и освежава. Мисля си за дъждовни дрехи и гледам колко малко им пука на птиците, че над тях се излива вода. Един какаов кос дори пее.
Пролетта ще замре, когато цъфнат и крушите, които са толкова красиви, че е жалко, задето имат ужасен аромат.

Бялото може и да е хапче за други светове. Фотосесията на артишок продължава.