Препрограмиране

Опитвам се да си причиня пълна еуфория без медикаменти. Преди време говорих с една психоложка и тя каза, че съм много негативна. И аз взимам мерки, защото по принцип съм послушна. Когато беше ужасната седмица около 14 февруари, когато ми откраднаха портмонето, рутерът не проработи, изчезна ми важно интервю и ме зарязаха на тъпия Трифон Зарезан (сещате се какво имам предвид), блокирах отрицателно - разрушителната си емоционалност и не преминах към физическа разправа с никое от възможните лица.
Но това е само началото на моите опити да съм положителна. Постепенно си изграждам цяла стратегия. Първо - когато съм уморена, не мисля за това. Нито пък за каквито и да било проблеми. Но това е твърде малко, защото искам да се чувствам добре. Затова или започвам да си пея (със слушалки в ушите), или се разхождам и се прибирам пеша и зяпам звездите и витрините. Разбира се, имам резервен вариант за главоболие и разни мисли. Сещам се за тази снимка (чернобялата) и истерията около нея. Започвам да се усмихвам с тенденция към кискане.
До скоро не вярвах, че точно аз ще искам да съм положителна. Все пак моята киселост граничи с тази на двамата дядовци от "Улица Сезам". Но да си щастлив е хубаво и изобщо не зависи от нещата, които се случват. Е, зависи, но на всички с случват лоши и не толкова неща. Не случайно са измислени тази и тази песни.

особености на българската национална любезност

До колкото виждам, българите не обичат да са любезни. Опасенията им са много, кое от кое по-основателни. Защо да се лигавя, ще ме помислят за педал, казват си повечето и сумтят за благодарност, за 'здравей' и за 'довиждане'. Да се поздравява в магазина също е странно. Едната страна са тъпите продавачи, дето лъжат със стотинките, а другата - тъпите купувачи с много претенции.
Любезността е подозрителна. Този, който кима възпитано и казва "извинете" като ви стъпче е доста съмнителен персонаж. Истински лицемер. Когато хората от България попаднат някъде, където възпитаните хора са масово явление, стават много нащрек. Очакват всеки момент нещо да им поискат или да чуят нещо лошо за себе си. Да им дойде "изотзадзе", един вид. Затова и чужденците са много лицемерни. "Мазнят ти се, а после говорят зад гърба ти", убедени са хората от България. Вероятно, защото те биха направили така?
Наистина, кой е умрял, ако не му отговарят с "благодаря", "моля" и усмивка.

Раздвоение, разтроение

Когато съм с дълъг бретон искам да го подстрижа, когато е къс - искам да порасне. Искам да съм боядисана и същевременно - с моя цвят. Да съм мила и да не ми досаждат. Фатална, сантиментална, уязвима, неуловима. Няма повече рима.
Опитвам се да си извадя заключение. Значи ли, че съм просто вечно недоволна. Или че страдам поне от раздвоение. Личностите ми не могат да се поберат само в една външност. И само в едно поведение. Не, че не се харесвам. Това няма нищо общо. Искам един ден да съм една, а утре - вече не. Как да смогна?
Въпреки това, има и една успокоителна мисъл. Каквото и да сътворя, съм си аз. Или поне някаква част.

radio stars babe

Почти съм свикнала с радио студиото. Не се притеснявам от гласа си вече, а преди доста се стрясках. Но тази вечер групировката артишок ще бъдем гости в RFi! А аз заставам от другата страна и няма да съм водещ на радиоекспериментите. Слушайте ни онлайн тук .
Между 18:15 и 18:45.
Ако нещо не проработи линкът - търсете страницата на rfi България.
Йе
Ким е отново на високите нива на небето

Обичам да рисувам животинки. Прасенца, плъхове, кокошки и петли, пеперуди, водни кончета и риби, много ясно. Още от училище тетрадките ми са пълни с гадинки. В момента същото е с тефтерите ми, полетата на вестниците и списанията, които чета, докато пътувам.
Малкият праси на картинката, който започнах да рисувам на торбичките, ми е особено мил и заради едно мило обръщение.

Толкова мръсно

И аз, и колежката ми Веси сме в депресия. Причината? По коледа бяхме аз в Щутгарт, а тя - в Прага. Там е чисто и блестящо. Прага е красива. Щутгарт е нов град, но без атмосфера, защото заради бомбандировките по време на втората световна е бил напълно разрушен. Останали са само няколко красиви тузарски вили в предградията. Но когато заваля сняг хората излязоха с едни четки и пометоха пред вратите си. Улиците не знам как ги чистят, но се почувствах като дебил, когато натъпках джинсите си в ботушите, "за да не се изкалям" през изумения поглед на домакините ми. Та наистина няма кал. Никъде, за улиците и тротоарите да не говорим. Чисто и блестящо.
Когато се прибрах и разказвах тук в кишата, как мислите реагираха българите? Ами казаха ми "то пък там е скучно" и "те не могат да се забавляват". Ако ми е чисто, нека ми е скучно, казах аз, без да мога да разбера какво намира нашия балкански манталитет в свинщината наоколо, защо не се дразни на просташките разговори по телефона на висок тон. И макар че недоволства тихо срещу всички несправедливости, когато вижда нещо добро, самодоволно казва "на тях пък им е скучно".
На мен пък не ми беше.