Денят дойде и си замина. Видях човекът, който преди време ми разби личната поща, смени ми паролата на старото icq и реши, че може да ми изкарва акъла със заплашителни мейли как ще публикува личнита ми информация, която е набарал там. Оказа се, че е работил в моята фирма и понеже има достъп до компютъра ми ми е видял паролата. И я е използвал по най-тъпия възможен начин. Ако изобщо има умен начин да бъркаш в личните неща на някого. Не ми се разказва цялата история, но когато разбрахме койе, той обяснил, че съм била много важна, защото не съм искала да пия бира с него и затова искал да ми даде да се разбера.
Винаги съм си мисела, че ако го видя, ще му се нахвърля с ритници. Дори в момента, докато пиша, усещам как още съм бясна. Спомням си как звънях на Искър, з да ми смени паролата на блога от домашния си компютър, за да няма следи в служебния. Знаех си, че ще го видя кокога пак този човек случайно, защото междувременно той беше напуснал фирмата. Когато го засякох в подлеза на Орлов мост обаче не отидох да го наритам. Усетих само как минах покрай него, изсъсках му "нещастник" и си продължих, мразейки го. Нищо особено, след това направих всичко възможно, за да се успокоя. Това, което ме накара да се кротна, беше мисълта, че него природата го е наказала достатъчно. С идиотизъм. Пък и аз не бих се била по улиците, вече съм минала отдавна тази възраст.