Слагам тук едни неща

Това е сайт на много интересно списание с визии. Всеки един брой е с картинки на някаква тема.
а ето и линкове към самото списание
Брой 1
Брой 2
Брой 3
Брой 4
Брой 5
Брой 6
Брой 7
Брой 8

И дните стават идеално кръгли, идеално рутинни и очаквани като форма.
Това не се търпи дълго време.
Спокойствието на рутината не е това, от което наистина имам нужда. Кача ме да съм апатична до непоносимост, чак революционна. Търсене, намиране, трансформация, гледане винаги с широко отворени очи и любопитен поглед. Не мога да избягам от търсенето. Не мога да престана да съм любопитна и да пробвам неща. Хапи ме, хапи ме, хапи ме. Когато реша, че е време, започвам да сменям страната, на която спя. Преди спях обърната наляво. Сега - по гръб. Винаги съм гледала да не си създавам много навици, мисля, че е досадно и излишно. И промяната започва, за да започна отначало, за да се открия пак, да се изградя във вид, в който ми е интересно да съществувам. Звучи адски безумно, но реално погледнато, е така. Искам да ми е приключенско, а не да изпълнявам нечии очаквания, били те на някой конкретен човек или хора. Това ме угнетява, затварям се в себе си и започвам да се лутам. Подивявам. Докато не започне пак да пищи нещо в главата ми и да показва посока, към която да се стремя.

Не е вярни, че пиша само за секс.
Просто повечето хора четат това и само това и виждат тук само това.
Жалко.
За всички останали - суперсладката песен на Shiller feat. Hepner I Feeel U

АААА разнежих се

Изкушение, прелъстяване, грях, съблазън.

А искаш ли да ти се случи?

Като тичане по ръба над скалите.

Червени прозрачни завеси като червената ми рокля.

Браво на Васко,

защото ми намери тази сензационна песен, която си пееше брата на Калинката в Черна котка, бял котарак. Енджой!

Скуката вкарва пръстите си във вените на нещата и хората, като в различните случаи се проявява по различен начин - безличие, еднаквост, безизразност, страх, сладникавост. Мразя това. Затова не общувам с такива. Пренебрегвам ги и се държа настрана. Те си мислят, че съм надменна. Естествено, че съм, и надменна, и безразлична, но само към тях и то защото мисля, че са просто холограми. Или сенки, които се разпръсват от нещо ярко и истинско.
Преди няколко дни се скарах една холограма. Тя или по-точно беше той се казваше Мишо. Той беше превзет, но говореше възпитано-брутално. Доста дразнещо. Обиждаше околните хора, че били с манталитет на ориенталци. Че са прости. Че в бг е такава селяния и простотия, че хората нищо не са видяли от западен манталитет. Изобщо все такива неща, които, дори да ги мислиш, не би трябвало да ги повтаряш нон стоп и да ги правиш тема, която винаги те съпътства. Казах му, че той също има ориенталски манталитет, защото е роден тук и колкото да не иска, то е прилепчиво. Той се възмути и каза, че съм невъзпитана ориенталка. Аз казах, че поне не съм лицемерка и не мразя всички наоколо. След този безмислен спор той тръгна да обикаля масите и да си търси други хора, на които да дудне.
Поуката за мен е защо трябва да си недоволен, като можеш да се забавляваш. Оринтализмът не е лошо нещо-кухнята е похвално приятна, културата е интересна и екзотична и въпреки, че има влияние върху нас, не можем да кажем, че ни е много близка.

Кризата на това,
да правиш правилните неща.

Обмислям промени тук. Много ги мисля.
А сега една история, за която се сетих по време на отпуската, защото бях за три дни на село, изучавайки месните нрави и бира.
Когато бях малка прекарвах част от ваканцията си на вилата. Подобна съдба имаха доста хлапета от квартала там, всички горе-долу на моята възраст. Беше перфектно, възприемах го като паралелен живот. Тук нямах много приятели, игрите ни бяха кротки и сравнително тъпи, занимавахме се с ходене на кафе или кино. Скука брате. А на село играехме на фуниики, пердашехме се с тояги, враждувахме с бабите и понякога /о срам за мен/, си пооткрадвахме плодове, което беше особено обаятелно и вълнуващо занимание. Много добре се катерех и бързо бягах, само веднъж съм падала от дърво и то от орех. Мда, обаче, когато станах 5-6 клас, открих още едно предимство на лятото на село. Предимството се казваше Ицо и беше една година по-голям от мен. Много ме кефеше! Беше с иронична усмивка, силен, висок и суперспокоен. Всички момчета го слушаха, а момичетата му се умилкваха. За да опиша ситуацията, трябва да кажа, че тогава аз бях твърдоглава, високомерна и суетна. Особено в отношенията си с момчетата. Лайт мотивът беше "Той ме харесва? Нека се гърчи!" Изобщо да покажа някакво омекване по отношение на някого - о, срам и позор. Въпреки това с Ицо установихме приятелски отношения. Отношението му към мен беше като към привилигировано момиче. Седеше до мен на пейката. Избираше ме за подарък. Другите ме избираха за негов подарък също. Двамата бяхме консули, когато играехме на народна топка. Ако случайно аз съм вътре - мен не ме целеше. Логично беше, че ме харесва. И всички го знаеха. Но не знаеха, че на мен той също не ми беше безразличен. Напротив, много различен ми беше. Но ми беше чудесно да знам, че ме харесва най-много от всички момичета. Твърде чудесно. Бях си в доста уютно състояние - хем знаех, че чувствата ми са споделени, хем аз си пазех емоциите само за себе си.
Нищо не продължава вечно, дори хубавите неща. Една вечер се бяхме събрали в двора на селското училище. Люлеехме се на люлките и чоплехме семки. Надплювахме се с череши. Свинска история. По едно време около Изо някакви момчета започнаха да му викат "Хайде де, кажи й, предложи й, хайде де." И той взе, че ми каза. Извика ме насаме до една катерушка/всъщност всички ни виждаха, а някои искаха да подслушват/. Спомням си, че беше ветровито такова, Ицо трепери, оглежда се наоколо и ми говори "Ами хайде!" Знаех какво означава това, но предпочетох да го изгърча в притеснението му, казвайки невинно "Какво хайде?" Той, вместо да ми каже каквото исках, продължи да омотва и да повтаря "Хайде". Аз не се дадох и продължих да го настървявам и дразня, симулирайки неразбиране с "Какво хайде?" Когато обаче най-сетне той каза Харесвам те, хайде да ходим, аз се засмях и казах "Луд ли си, никога няма да тръгна с теб." Връцнах се и се прибрах. Цяла вечер си представях, че съм приела. На следващия ден пак играхме на народна. Той беше консул. Изпоцели всички останали и останах само аз. Тогава ми удари такава топка в главата, че паднах на земята и загубих съзнание за малко. По-късно от едната страна челото ми посиня. Това обаче само засили пренебрежителното ми поведение към него. Все пак, ако бях искрена обаче, то изобщо нямаше да е такова. Но не бях.

Just a Girl - отговорих ти, виж коментара;-)