Имам си котенце. Прибрах го от улицата. Майка му беше изхвърлена от собствениците си бременна. Цялата улица се грижеше за нея и за малките три, които роди. Месарят й носеше разни месца, от фризьорския салон й даваха мляко, а хлапетата от хвартала по цял ден висяха в леговището им да ги зяпат. И така като порастнаха котетата на квартала (като синът на полка звучи това) си взехме вкъщи едното. Оказа се женско, въпреки че има наметало и наочници (да речем, че така се наричат) като на Батмън. Никога не съм имала женска, въпреки че досега сме отглеждали 4 котака. А и толкова малки не са били. Тази (дано е този, дано...) е на около два месеца. И сега чета какво трябва да се прави.
Честно казано, много се ядосвам на хората, които са обсебени от породата на животното. Както и от цвета. Една приятелка, на която предложих коте каза, че иска да е снежно бяло. Колко секси. Котето не е същество, то е аксесоар и ако не е бяло, лошо му се пише. За мен всяко може да е красиво, ако е добре гледано и поддържано. И никой не може да ме убеди, че някоя персийка е по-хубава от моето дълкокосместо улично коте (с тези сплескани муцуни, как пък не). Хората буквално робуват на общоприетите идеали за красота, нямат собствено мнение, а когато някой им каже, че не е съгласен и че не му харесва, обикновено това се тълкува като завист или като душевна простота. От рода на "Тоя пък какво ще ми обяснява, че не е хубаво да съм с удължена коса, изкуствени нокти и сини лещи, я колко са ми секси икстеншънитйе".
Да не можеш да видиш красивото извън общоприетото е ужасен недостатък. Понякога се дразня на тези хора, понякога са ми жалки. А като цяло не обичам да общувам с такива.
И докато непородистите котета имат известни жизнени шансове, кучетата нямат никакви. При това на фона на толкова много отрицатели на кастрацията им.

Галене, чукане, целуване. За това съм създадена. Може да се събуждам под палма или в скромна къща, в хамак или легло от слонови костички. Това няма да промени предназначението ми. Нищо няма да го промени. Ако бях на мястото си, с този, с който виждам смисъл да съм там, сигурно щях да съм кротка. Да се излежавам до 10. Да се мотая цял ден по бельо. Да гледам цветя на терасата, а като ми писнат и котките - да му родя пет деца и да избирам дрешки на ягодки и малинки.
Когато не съм на мястото си, постигам всичко, което се е подредило на по-долните ми нива, след "галене, чукане, целуване". Развивам дори талантите, които само аз си забелязвам. Не мога да съм нищо повече от самовгледана и егоистична. Или пък алтруистична, но с елементи на кучка. Защото така се забавлявам и се хвърлям в експерименти.
Когато изпълнявам предназначението си, нямам личност. Отразявам, в мен се отразяват. Ако него го няма, съм всичко, което мога да бъда. Последно, кое искам?

Ако хапваш - не чети нататък

Ако все пак ядете - продължавате на своя отговорност.

Имате ли гнусни колеги? Аз да. Жената вони на спарено, вместо да говори - квичи и диша като дарт вейдър. Какво повече да кажа, освен, че е ужасно досадна и ми иде насилие да й причиня, но ме е гнус. Та със същата жена се наложи да делим един телефон. Днес забелязах, че нещото, наречено колежка, оставя и следи. На цифрата "9" - най-използваната явно, има едно приятно сиво оттенъче. Сладурско, си казвам аз. Вече няма да го пипам този телефон, ще звъня от мобилния. Може тази жена да е вид биологическо оръжие.